На 23 октомври 1893 г. Солун, в квартирата на Иван Хаджиниколов се провежда заседание, на което присъстват Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. На него се поставя началото на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През януари 1894 г. е избран Централен комитет, начело на който застава д-р Христо Татарчев. Дамян Груев заема поста секретар-касиер, но в действителност той е истинският ръководител на комитета.
В програмата на организацията се изтъква, че тя ще се бори по революционен път за осъществяване постановленията на член 23 от Берлинския договор - предоставяне на политическа автономия на Македония и Одринско, които да се обособят в отделна област, въвеждане на административни и други реформи. Във Вътрешната македоно-одринска революционна организация се привличат само българи, предимно екзархисти, тези, които признават църковното върховенство на Българската екзархия в европейските предели на империята. Аспирациите на другите балкански държави към Македония и страхът, че това може да попречи на освободителното движение, карат ръководителите на организацията да се откажат от мисълта за присъединяването й към Княжество България.
След създаването на Солунския комитет Дамян Груев предприема редица обиколки из Македония и основава нови комитети. През есента на 1894 г. в организацията се включва и Гоце Делчев. За кратко време Македония е осеяна с мрежа от революционни комитети. През 1895 г. подобни комитети са създадени и в Одринско. През 1896 г. в Солун е свикан конгрес на организацията, който взема важни решения по организационното й устройство. За седалище на Централния комитет е определен Солун. Македония и Одринско са разделени на 6 революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Серски, Струмишки и Одрински. Всеки един от тях се подразделя на околии. За поддържане на непосредствен контакт с българската общественост в пределите на Княжеството е учредено и Задгранично представителство със седалище в София. Непосредствено след конгреса и по негово поръчение Гоце Делчев и Гьорче Петров изготвят устав и правилник на организацията, която е наименувана официално Български македоно-одрински революционен комитет. По отношение целта на организацията не са направени никакви промени. Както и дотогава, тя открито манифестира своето желание за борба за извоюване по революционен път на политическата автономия на Македония и Одринско. Според чл. 1 на устава в БМОРК може да членува всеки българин, който обещава да бъде полезен на революционното дело и който не е компрометиран пред обществото. Против целите на БМОРК се обявява Българското тайно революционно братство в Турция, създадено през 1897 г. (привърженик на еволюционния път). Върховният македоно-одрински комитет, който ратува за подчиняване на националноосвободителното движение в Македония и Одринско на политиката на двореца и българските правителства от свободното Княжество, също се противопоставя на революционната тактика на БМОРК. Всичко това усложнява твърде много дейността на революционната организация. През 1899 г. нейните ръководители успява да привлекат на своя страна членовете на Българското тайно революционно братство, като се стараят по възможност да поддържат коректни връзки както с Екзархията, така и с ВМОК. В резултат на това по редица въпроси като набавянето на средства и оръжие, изграждането на четническия институт и прочие се стига до единомислие.
След Солунския конгрес въпреки съществуващите трудности организацията бързо се разраства. За нейното масовизиране голяма роля изиграва създаването на четническия институт, началото на който е поставено от Гоце Делчев през 1899 г. В резултат на активизирането на четите революционната организация получава голяма популярност не само между българите екзархисти, но и сред българите патриаршисти (които признавали църковното върховенство на Цариградската патриаршия). В нейните редове започват да навлизат и представители на другите народности, живеещи в Македония и Одринско, в това число и от средата на бедното турско население. Това налага промени в програмата и устава на организацията. През 1902 г. те са преработени от Гоце Делчев и Гьорче Петров. Според тях БМОРК е преименуван в Тайна македоно-одринска революционна организация. В новия устав е посочено, че в нейните редове могат да членуват "всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност", които са готови да се борят за нейната крайна цел. Привличането на други етнически групи в революционната организация не променя българския й облик, тъй като основната част от членовете и съмишлениците й продължава да бъде из средата на българското население.
От друга страна, в редовете на ТМОРО навлизат и лица с различни идейни убеждения - както социалисти, така и анархисти. Последните се опитват да наложат своята тактика на индивидуален терор и атентати, но срещат твърд отпор от страна на водителите на организацията.
В началото на ХХ в. ТМОРО има не само пъстър етнически и политически, но и разнороден социален състав. В нея участват главно дребни прослойки от градовете и селата в Македония и Одринско и произлизащата от тях интелигенция. Не липсват и представители на по-заможните слоеве, които са за отклоняване на организацията от нейния път на самостоятелна революционна борба и за единодействие с БМОРК. Те обаче са незначително малцинство и не успяват да променят тактиката на ТМОРО.
Изграждането на гъста революционна мрежа в Македония и Одринско излага революционната организация на сериозна опасност от страна на османските власти. Трудно се оказва опазването в тайна съществуването на многобройните комитети. В резултат на някои провали от края на XIX и началото на ХХ в. местните османски власти успяват да попаднат в дирите на някои комитети в Солунско и Одринско и арестуват голям брой от техните членове и съмишленици. ВМОК, подтикван от двореца и други фактори от София, изпраща въоръжени чети в Пиринския край и провокира Горноджумайското въстание 1902 г., като по този начин изложил местното население на ударите на османската власт. Във връзка с потушаването на това въстание са разгромени и голям брой от съществуващите в този край революционни комитети. Това прави положението в Македония и Одринско неудържимо. През януари 1903 г. е свикан конгрес на ТМОРО в Солун, който без съгласието на Гоце Делчев, Дамян Груев и на по-голямата част от революционните окръзи взема решение за вдигане на повсеместно въстание през пролетта на същата година. Гоце Делчев и Дамян Груев не успяват да се противопоставят на това решение, но съумяват да отложат избухването на въстанието за по-късна дата, както и за превръщането му в стратегическо, т. е. да се води само с чети в укрепени планински райони с цел да не се изложи на ударите на османската власт мирното и беззащитно население.
В хода на подготовката на въстанието организацията претърпява едно от най-тежките си поражения: през май 1903 г. е убит Гоце Делчев. Неговата смърт обаче не предотвратява по-нататъшния ход на подготовката на въстанието и то избухва през лятото на същата година.
След разгрома на въстанието оцелелите ръководни кадри на организацията се събрат в София. Проведени са няколко заседания, на които е обсъдена цялостната дейност на ТМОРО и са набелязани мерки за нейното бъдещо преустройство. По тези два въпроса между присъстващите не се установява единомислие. Обособяват се две течения: ляво - начело с Я. Сандански, Хр. Чернопеев, Д. Хаджидимов, М. Герджиков и други, и дясно, възглавявано от д-р Хр. Татарчев, Ив. Гарванов и Б. Сарафов. Проведените през есента на 1904 г. конгреси на революционните окръзи подкрепят лявото течение. Това позволява на левицата да вземе връх и на Рилския конгрес на организацията, свикан през октомври 1905 г. На него тя е преименувана във ВМОРО, с което получава и най-голяма известност както сред съвременниците на това събитие, така и през следващите десетилетия до наши дни. В Централния комитет са избрани Д. Груев, П. Тошев и П. Попантов, за задгранични представители - Г. Петров, Д. Стефанов и П. Попарсов, а за редактор на печатния орган - Д. Хаджидимов.
Под влияние на представителите на Серската група, ръководена от Я. Сандански, Рилският конгрес отново взема решение за организиране на въоръжено въстание, но в една по-далечна перспектива. Възприема се и идеята за балканска федерация като държавно обединение, в което самоопределението на народностите в Македония и Одринско би могло да се извърши по демократичен начин. Макар и привидно, представителите на дясното течение са принудени да се съгласят с тези решения. На практика те имали намерение да водят непримирима борба против левицата. Жертва на изострените отношения станали Ив. Гарванов и Б. Сарафов, които са убити в София през 1907 г.
Избухналата Младотурска революция 1908 г. в Османската империя дава отражение върху по-нататъшната дейност на ВМОРО. След премахването на едноличния режим на управление на султан Абдул Хамид II (1876-1908 г.) и установяване на конституционно управление е дадена амнистия и политическите затворници от Македония и Одринско са пуснати на свобода. При тази обстановка ВМОРО прекратява своето нелегално съществуване, разпуска четите си и практически се саморазтурва. Противоречията между двете течения обаче не заглъхват. Те се появяват и при създаването на легалните организации на ВМОРО. Привържениците на левицата образуват Народна федеративна партия, а на десницата - Съюз на българските конституционни клубове.
Надеждите, че младотурският режим ще реши радикално националния въпрос в европейските предели на империята, остават напразни. Това довежда до възобновяване на ВМОРО. През 1911 г. е подновена и четническата дейност. В Централния комитет са включени Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев. Извършените от организацията провокационни атентати в Щип и Кочани предизвикват жестоки репресии от страна на местните османски власти над беззащитното българско население. Те служат като повод за обявяването на Балканската война 1912-1913 г. По време на войната четите на ВМОРО се включват в състава на българската армия. Самата организация обаче постепенно прекратява своята дейност. Отделни нейни дейци, но вече като български офицери и подофицери, влизат в състава на българската войска и по време на Първата световна война 1914-1918 г. В края на войната членове на организацията образуват Временно представителство на обединената бивша ВМОРО.
През 1919 г. на свой ред Т. Александров, подпомогнат от ген. Ал. Протогеров (включен в ЦК след убийството на Хр. Чернопеев през 1915 г.) и П. Чаулев, създали т.нар. Вътрешна македонска революционна организация. През същата година от дейци на Одринския край се обособява и самостоятелна Тракийска организация. По същото време към Българската комунистическа партия се образува Емигрантски комунистически съюз, в който се включват дейци от бежанското население, придошло от Македония и Тракия в България след края на Първата световна война. През 1925 г. са положени и основите на Вътрешната македонска революционна организация (обединена).
Взето отъ Фокусъ безъ разрешение.